Тиха книжка или куклен театър
Театърът от престилката на мама е прекрасен начин да укротите палаво дете, да привлечете вниманието към хубавите класически приказки, да зародите любов към четенето. Те окуражават слушането от страна на детето, интерактивната игра, и най - важната характеристика на нашите престилки- прекарването на споделено време родител - дете.
Предимството на театъра от престилката на мама е, че в зависимост от възрастта и интересите на детето, историята може да бъде разказана на различни нива, по-дълга и сложна за по-големи деца и съкратена с песнички и танци за по - малките деца. Разказвачът следи за реакциите на малките слушатели и импровизира, за да продължи да ги забавлява.
Нашите приказни престилки винаги съдържат не само история, но и игри, развиващи фината моторика и стимулират имитирането на звуци, приказките дават възможност детето да сътвори своя собствена история като използва популярни герои. Те са не само театър, но и подходяща играчка за деца 2 - 7 години.
Вълкът и седемте козлета
Братя Грим
Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала козлетата край себе си и им рекла:
— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.
Козлетата отвърнали:
— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.
И старата коза тръгнала спокойно към гората.
Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:
— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.
Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:
— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.
Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:
— Ударих си крака, намажи го с тесто.
Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:
— Посипи ми лапата с бяло брашно.
Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:
— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.
Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.
Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:
— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.
Козлетата викнали:
— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.
Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът. Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.
Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото. Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:
— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.
Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.
Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“
Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката. Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели. Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:
— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.
Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.
Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода. Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:
Какво ли тропа и се мята
в корема ми и по червата?
Не съм изял май шест козлета,
а едри камъни проклети.
Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил. Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:
— Вълкът умря! Вълкът умря!
Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.
Край
